Quote

Александър Кьосев: „Разкази и тревога“

Семинарът на 23 февруари ще протече като академична дискусия върху най-новия, непубликуван текст на проф. Александър Кьосев – предговор на предстоящия сборник Трудният разказ. Дискутанти с предварителна подготовка по текста са докторантите от групата на Семинара, но обсъждането е отворено и за по-широк кръг публика. Прочетете резюмето на автора:

Разкази и тревога

(резюме)

Александър Кьосев

Текстът, който предлагам за обсъждане, е първа чернова на един предговор. Той трябва да въвежда обобщено в колективния том „Трудният разказ“, резултат от изследователския проект „Модели на тревожност“. Самите изследвания са проведени в периода 2008-11 г. в два екипа: в първия екип участват Надежда Гълъбова, културен антрополог; Георги Господинов, литератор; Илия Илиев, етнолог; Кристина Йорданова, литературовед; Елена Стойкова, социолог. Във втория – Галина Гончарова, културолог; Галина Георгиева, литературовед; Николай Вуков, изследовател на медиите; Теодора Карамелска, културен антрополог. Ръководител на проекта е Александър Кьосев, културолог, а консултант – Даниела Колева, културолог и културен антрополог.

Предговорът описва как е възникнала хипотезата на проекта за разразилата се след 1989 г. „семантическа катастрофа“ – разпадане на общозадължителните идеологически рамки, в които е бил разказван живота (животите) по времето на комунистическия режим в България. Хипотезата очаква „тревожност“ на новите автобиографии и устни разкази за социализма, възникнали по време на прехода – т.е. затруднения, разриви и слепи петна в разказаните житейски сюжети, дължащи се на отсъствие на споделени рамки на колективната памет.

След кратък преглед на индивидуалните изследователски находки и приноси се предприемат корекции на хипотезата. Резултатите от изследванията налагат идеята за „тревожност“ да се премести от индивидуалната сфера (предполагало се е, че „тревожни“ ще бъдат личните житейски истории) към колективната сфера – тревожността се схваща вече като състояние на публичното поле.

Всяка публична сфера, включително тази на българския преход, предлага на индивидите споделен автобиографичен „ресурс“ (т.е. репертоар от наративни модели, схеми на колективната памет и валидните житейски траектории, опирайки се на които те могат да разказват живота си). За българския пост-комунистически случай нашият проект установява, че наративният ресурс в българското общество на прехода е „приватизиран“ по див и нецивилизован начин – т.е. той е пронизан от групови, прослоечни и кланови конфликти, от конкуриращи се ценностни и повествователни модели и не успява да излезе от състоянието на яростна и непродуктивна полемичност, култивира взаимно неразбиране и обвинения в лъжи. Състои се от хаос от съвсем разнородни „групови разкази“, осигуряващи, от една страна, вътре в рамките на референтната група спокойствие на разказващите живота си индивиди, от друга – води до тревожно-фрагментарно-изолационистко състояние на цялото публично поле: самите индивидуални разкази, въпреки привидното си спокойствие и свързаност, са пълни „симптоми“, които говорят за това.

Тези обобщения на изследователския проект от своя страна позволяват да се обсъдят още веднъж тезите на ревизионистката историографска парадигма при изследванията на комунизма, говореща за „нормалност“ и „нормализация“ на живота при комунистическия режим.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s